този статив с извити метални нозе
е оставил картините
да разказват

вадя вода
вадя вода от дъното на кладенеца
мека студена и пивка е

ей така напук
а после ще бъда различна
като онзи странен капчук

Не мога да се излъжа времето,
часовникът на всеки четвърт час ме връща,
докато сенките обгръщат слънцето,

мравката упорито следва пътя
бавно бавно по земята си пълзи
не бърза

понеже дълго те отлагах
в спомени те пишех скришом
в неизпратени писма присядах

          За първи път го видях в началото на зимата. Гологлавата манекенка иронично ми се усмихна и сякаш ми помаха с ръка. Не устоях на изкушението и влезнах в магазина. Поразгледах се. Палтото бе само едно, това върху раменете на мане...

       Както съм са разплул, ако не беше рамката, като едното нищо да се разлея и изтека. Знаят хората, знаят, викам си, накъдето и да се обърнеш все рамки. Някои по-малки, други по-големи, на трети не им се вижда края, но със сигурност ...

Нямах си друга работа и щото си падам малко лентяй, та рекох да си издиря свестен художник-портрет да ми направи, за спомен на поколенията да остане. С дела и наследство едва ли ще ме запомнят, ама като гледат портрета да казват: „...

няма да се случи скоро
поне не
докато си отглеждам излишности

не гледай тавана
тия дни не се очаква пропадане
изчерпах възможностите си

Едно тихо и спокойно кътче в Рила.
Надолу към водопада...

на Калоян
още е рано
и ти се криеш зад бодливата си обвивка

Исках да ти кажа,
но ме спира пътят, по който вървя
и няма врата, през която да премина