приказка 

То не беше като всички останали свраки. Имаше рожденно петно току под шийката. На слънцето петното изглеждаше антрацитено черно, а на сянка черното позеленяваше. Още от началото нещата бяха някак изкривени за него. Така и не успя да счупи черупката на яйцето, та се наложи мама и татко да му помагат. Като излезе от яйцето отвори такова гърло, че нямаше засищане. И все нещо не беше наред...или зрънцето бе прекалено голямо, или много малко, или средното не го засищаше. Но въпреки това сврачето поглъщаше всичко, което попаднеше в гърлото му.  Затова го кръстиха Непитай.

 

Дойде време за летене. Нали знаете, че всички пернати един ден трябва да разтворят криле и да полетят. Сврачето, което си бе много мързеливо, дори не му се искаше да опитва. Но мама и татко бяха настоятелни.

-Такааа...-заобеснява татко.-внимателно ме наблюдавай! Първо разтваряш криле и започваш да ги движиш надолу и нагоре. Маховете трябва да са силни, за да може въздухът да те поеме нагоре. Разбра ли?

-Хъммм-зачуди се Непитай.-струва ли си усилието? Нали имам крака и мога да вървя. За какво ми е да си размахвам крилете? После ще ме боли от това!

-А бе ти птица ли си или глиган?-ядоса се таткото.-Остава и да заровиш човка в пръста! Ама да знаеш, че не всичко, което влезе в гърлото ти ще е храна!

-Че какво му е лошото?!-упорстваше Непитай, припомняйки си срещата с глиганите, които изобщо не му харесаха.-Нали няма да уморя крилете си.

-Храната е във въздуха, мило. Как ще стигнеш до нея, ако не можеш да летиш?

-Имам си вас! Вие ще ме храните!

-Вас...нас, но до време.-намеси се и мама.-Ние не сме вечни, като останеш само какво ще правиш?

-Аз съм хитро. Хехехех...-усмихна се малкото свраче.-Ще си намеря някой глупак да ме храни.

-Спирай веднага с философиите!-викнаха в един глас татко и мама.-Ако ще си като нас, бъди като нас. Иначе си хващай пътя и си намирай този някой!

 

Сврачето, което досега си живееше толкова добре се стресна. Представи си как стои гладно насред поляната, а наоколо го дебнат опасности. „Дали да се съглася с тях или да се направя на сърдито и да си тръгна?-замисли се то.-Ами ако не ме спрат?! Тогава какво ще правя? Ще се престоря, че се съгласявам...а после ще си навехна крилото и готово!”За него не бе никак трудно да имитира наранено крило, защото вече бе виждало такова.

-Е добре.-съгласи се Непитай.-Да започваме тогава!

Мама и татко изобщо не подозираха какво си е наумило. Те се зарадваха много, че ще учат детето си да лети. Таткото започна уроците от начало. Мама стоеше отстрани и наблюдаваше дали Непитай спазва всички указания. Докато вървеше след татко и повтаряше движенията му, сврачето се оглеждаше за някой по-голям камък. В момента, в който го откри, то удари внимателно крилото в него и крилото увисна, но само наужким. Мама се притесни и веднага се притече на помощ.

-Ох, ох, ох...-завайка се тя.-За сега ще отложим летенето. Ох, дано се оправи!

-Боли!-преструваше се Непитай.-Мамо, може ли да полегна и да похапна нещо вкусно?

-Може...само не преяждай, че като напълнееш съвсем не можеш полетя!

 

Мама нагласи сврачето в гнездото и с татко отлетяха да търсят храна. Но точно днес храна се намираше трудно, а за нещо по-вкусно се налагаше да се потрудят доста. Времето за Непитай сякаш бе спряло. Сврачето току надничаше от гнездото, но освен вятърът бродещ в клоните не успяваше да види никой. При поредното надничане му се зави свят и то тупна долу под гнездото. Този път наистина го заболя. Запери криле, огледа се да не е повредило нещо, но всичко бе наред. Запристъва важно по поляната вирнало човка. „Като не ми носят храна...ще си намеря сам!” Сврачето спря пред един охлюв и го загледа с любопитство. „Това дали става за ядене?!” Наведе се и се опита да клъвне черупката на охлюва. „Чат! Чат! Чат!” Клюна му се огъна леко.

-Ей, ти какво се опитваш да направиш?-попита охлюва и побърза да се прибере в къщичката си.

-Как какво?! Не виждаш ли? Гладен съм!

-А кой ти каза, че ставам за ядене?

-Ами никой, аз така реших...

-Следващия път попитай до мама и татко, преди да опитваш.

-Не мога! Няма ги! Ама ти защо носиш тази къщичка на гърба си? За да не те изяде някой като мен ли?

-Хе, хе, хе...ама, че си умник! Така ме е създала природата за да съм вечно млад. Къщичката пази живителните ми сокове.

-Не те разбрах, но много бързам защото съм гладен. По-късно на пълен стомах ще помисля.

 

Сврачето направи кръгом и тръгна към другия край на поляната. Една шарена пеперуда бе кацнала на върху дивата маргаритка. И нали си бе любопитно, а и обичаше шареното Непитай хукна след нея. Гледаше я как разтваря криле и полита нагоре. „Хъммм...ама, че съм глупаво свраче. Чак сега виждам, че летенето е нещо много хубаво и красиво. Дали да не взема да опитам?!”

-Не бързай!-извика й Непитай.-Искаш ли да полетим заедно?

-Ако те науча, ще ме настигнеш и ще ме изядеш!-отговори му пеперудата.

-Ама ти ставаш ли за ядене? Аз досега такива красиви неща не съм ял!

-Свраките си хапват всичко, което е по-малко от тях...

-Май съм пропуснал някой от уроците на татко. Обещавам ти, че няма да те ям!

-И обичат да лъжат също!-пеперудата размаха криле и отлетя.

 

Непитай продължи разходката си по поляната. Гледайки ту нагоре, ту надолу. После завъртя малката си главица в кръг, за да не пропусне нещо. Внезапно лявото му око улови нещото. То блестеше ярко на слънцето. Сврачето притича бързо, огледа се и разпери криле за всеки случай да прикрие находката си. В сянката на перушината му нещото спря да блести. „Хъмм...-погледна към слънцето Непитай.-Върни ми хубавото нещо?!” Слънцето не му обърна внимание. Чукна един, два пъти нещото с човката си. То бе твърдо и студено на вкус.”Не става за ядене!-разочарова се Непитай.-Но може да послужи за нещо друго.” Сврачето взе нещото в човкато си и се затича към дървото, където бе гнездото. „Ами сега?! Как да стигна до гнездото?!-зачуди се то. –Не мога да летя, не мога да се катеря...уффф” Непитай скри нещото във високата трева и се върна на поляната. Някой изсъска до него. Сврачето стрестнато от звука се обърна и видя една голяма шарена пръчка, която пълзеше към него.

-Ей! Ти кой си?-попита то.

-Аз съм тази, който ще те изям!-отговори змията.

-Ама аз не ставам още за ядене, много съм малък!-захитрува Непитай.

-Както съм гладна, изобщо няма да ти гледам размерите.

-Яяяя...какво съвпадение и аз съм гладен. Не мислиш ли, че можем да си помогнем взаимо?

-Ти мен за глупава ли ме вземаш? Как така взаимно?!

-Ами, много лесно. Ти ще ме захапеш за опашката, а аз ще кълна твоята.

И още недоизрекло, сврачето силно стисна опашката на змията в човката си. Змията се изви от болка и окраската й стана още по-шарена. Замята опашка за да се отърве от натрапника. Непитай излетя право нагоре и в първия момент се уплаши, но после се сети, че все пак е птица. Припомни си уроците на татко и размаха криле. В началото несигурно, след това по-бързо и по-бързо.

-Аз летяя!-щастливо завика Непитай, забравяйки за глада си.-Аз летяя!!

 

Когато мама и татко най-после се прибраха, намериха рожбата си заспала. Сврачето се усмихна в съня си, промърмори нещо, отвори едното си око колкото да ги види и отново заспа.

 

 

 

 

 

а какво е онова лъскавото нещо, което отнесе в гнездото?

Неволята учи!:)
Чудна приказка, нямах представа, че така хубаво пишеш за деца!
Поздрави!

лъскавото нещо си остана в тревата под гнездото...излиза, че летенето е по-важно от материалните придобивки :)

Навярно защото много ги обичам, а писането на приказки ми е любимо занимание, но се случва все по-рядко.
Благодаря, Влади!:)