Не е виновен дъждът,
че изгубих доверие в себе си
и вече не мога да пиша.
Винаги ми е липсвал патос.
Аз съм най-обикновено момиче,
малко есенно, малко тъжно,
после разбирай усмихнато
и имам някакво родство с пчелите,
но не умея да жиля,
нито да воювам за територия
и полетът нещо ми куца,
когато дъждът се подписва
с тънък молив отвън по стъклата.
Стъклена кула е душата ми
и ме боли от прозрачност.
Нагазих в гъста лепкава кал,
твърде много са вече петната,
не ги измива тази вода от небето.
Затова ме сложи в списък белязани
и не ми вярвай, понякога лъжа,
по-малко теб и повече себе си.

Докато го четох, се чувствах, все едно си го писала за мен :)
Лошото на хубавите неща е, че рано или късно свършват. Но и лошите свършват - това им е хубавото...

пишеш все по-добре :)
без патос - естествено и леко, като говора на дъжда ;)

поетичната интимност в стихотворението...

Хубава мисъл.

Благодаря, Рония!:)

Бе незнам дали е по-добре / тайничко ти вярвам/, но определено пиша по-малко...

Здравей, Мартичка!

Благодаря, dimardesy!

истинско е! много!

Без патос ,
подписа твой прави списъци , истински
Поздрави !

Благодаря, Ел!

Дъжд...можеш ли да го спреш...
Поздрави и за теб!

имаш родство, но не с пчелите, а с птиците, Наде...
светли празници!!!

Весели празници и за теб, Радост!:)