няма да се случи скоро
поне не
докато си отглеждам излишности

лявото винаги ми е било слабата страна
залитам оплитам  разплитам
разпъвам белезите свивам белезите
и ги чакам да се изгладят

разхождам се по ръба на съмнението
от едната му страна е пропаст
от другата-стръмни скали

ако скоча няма да падна
ще попадна в меките лапи на доверието
и то ще ме залюлее
докато приспи очите ми
ще ми говори само хубави неща
а аз ще си мисля че е сън
от който няма защо да се събуждам

ако тръгна по скалите
нямам спасително въже
а любовта винаги е трудна за изкачване
ще се катеря ще се задъхвам
ще ме държи усещането за въздух и още
и всичко ще е аромат
който разтваря сетивата

но все още не си вярвам
свила съм посоките на възел
няма да успееш да ме развържеш

не съм ти необходима такава
пресяваща излишности
в които няма нищо съществено

Любовта не пита:Ти имаш ли спасително въже?
Тя като буря те връхлита , държи те в своите ръце.

катеренията,Възелче :))))

надита

"Белотата" на стиховете ти е много силна и... пресища...

... Но ти си си ти!!!

Хареса ми това стихотворение-откровение!!!

Поздрави, Н.! Поздрави и на П.!

...

Все пак...без спасително въже не бих тръгнала нагоре.

Иначе няма да съм аз...

Понякога си мисля, че животът не е чак толкова сложен...ако не беше умениението ни и егото да си го усложняваме и сплитаме на възли...

:))

да бъда себе си :)

Ставам все по-бяла, нали?! Добре ме познаваш...все ровя и търся, не бих могла да се променя, а и не искам.

Поздрави и за теб!:)