Отново коридори  и патерици. Нищо съществено, само едната воля за живот ми е останала и аз съм се вкопчила в нея, с каквото мога. Припомням си наум-пета, пръсти, пета пръсти, точно както ме учиха преди двайсет години. Три пъти съм се измъквала, ще успея и този път. Всъщност като броя двете „цезарови сечения”,  „лекия перитонит”, изваждането на златните пирони (тогава бях малка и нямам много спомени) и „киршнеровите игли” стават девет. Като котките, понякога си мисля, че съм преродена котка. Не точно сега, но някой ден ще ми се случи онова „хубавото”, само трябва да премина през голямата врата на очакването. Заключена е и ключалката е ръждясала, а ключът е на дъното на голямото езеро, за краткост наречено търпение. Коридорите си приличат, макар цветовете им да са различни. Винаги преобладава бялото,  много фаянс и цимент. Но няма да ме обездвижат, познавам походката с патерици. Два помощни крака стигащи по подмишниците. Движат се едновремено с болния крак, който само маркира походка. Оставям дълга хлъзгаща следа след себе си, по нея се надявам да се върна. Още е рано за улицата. Там е опасно за прохождащи. А коридорите са ми омръзнали. Виждам как се стесняват някъде далеч пред мен. Като клетка без хранилка са, а аз съм врабчето, което се блъска в стените, при опита си да излети. Продължавам да си повтарям, пета, пръсти, пета, пръсти. Важното е да маркирам походката, иначе ще изгубя равновесие. Единствено мисълта ми е свободна, изпреварва ме и понякога не съм сигурна дали ще се върне. Гърбовете пред мен също са бели, показват ми посоката. Май бялото започва да ми харесва. Ще го включа в категорията „хубаво”. С този механизъм в себе си, приличам на полуробот. Извадили са запчатката, която ме спъваше, но ми е необходимо време за адаптация. Тогава движението ще стане плавно и гладко. Ще трябва да приема чуждото за свое. Излизам на терасата. Навън е полузима и полупролет. И вятърът е бял, когато докосва лицето ми. Усмихвам се, въпреки...”Хубавото” е пред мен, нещо като светофар, свети зелено. Точно в този момент ми се иска да съм хвърчило. Да достигна бялото на облаците. Винаги има някаква граница, до която стигаш. От там нататък е илюзия. Важното е да се задържиш. Вдишвам синьото и се връщам в коридора. Там в края е стаята, временна и гостоприемна. Стените ѝ са бели.