Аз мога и просто така

да вървя по нишката на неизвестното,

да се препъвам всеки път пред прага си

и преди да падна...

 

знам, ще се обадиш и е толкова лесно

да се върна при теб след думите

и ще ми бъде някак спокойно до утре,

когато нова мисъл ще пробуди тръпката

в очакване на глас и още нещо.

 

Но после ще пропълзи съмнението

и студеното ще надникне през прозореца

а аз не искам

тази хладина

помежду ни.

 

Обади ми се преди дъжда. Помълчи.

Има (в този миг)  толкова излишни думи.

 

Искам само топла длан.

Малък праг на разсъмване.

 

 

И нищо друго.

 

 

 

малък праг на разсъмване..

:) И нищо друго.

а колко много е всъщност едно обаждане преди дъжда. След дъжда дали има същия смисъл... И дори да помълчим в слушалката, но да знаем, че мълчим заедно...
Тъжно и хубаво - стих, в който потъваш!
Поздрави и прегръдка за теб, Надя!