Преди много лета в една далечна, далечна страна на върха на една планина живеел Снежният Крал. Най-много от всичко на света, обичал да разказва приказки и затова никога не бил самотен. На съседния връх на същата планина живеела неговата сестра близначка-Надеждата. Тя била мълчалива и най-много обичала да слуша приказки. За разлика от брат си, тя била много самотна. С нетърпение чакала свечеряването, когато тишината се настанявала трайно над планината. Тогава Ехото й преразказвало приказките на Снежния Крал. Тя записвала всичко до най-малката подробност, после сгъвала старателно всяка приказка и я пускала надолу в едно бистро поточе в специално издялани дървени лодчици. Много й се искало да зарадва дечицата, които живеели в подножието на планината в едно малко селце. Снежният Крал не знаел, че неговите приказки са тръгнали на пътешествие по света. Надеждата имала голямо желание някой ден да посети при брат си, но неговият връх бил много висок и тя не се решавала да го изкачи. Когато самотата й ставала непоносимо болезнена, тогава тя се опитвала да го извика с помощта на ехото. Гласът й и бил толкова тих и нежен, че дори ехото не можело да я чуе, а Снежният Крал бил така дълбоко обсебен и влюбен в приказките си, че след време съвсем я забравил.

Един ден Надеждата все пак решила да тръгне на пътешествие. Подготвила се страрателно, защото знаела, че по върховете е много студено. Спуснала се от малкия си я си връх, за да се изкачи до големия връх на брат си близнака. В подножието на планината бистрото поточе се разливало в голяма река. Тя трябвало да премине на отстрещния бряг, но Снежният крал отдавна бил разрушил всички мостове. Дълго търсила брод. Слънцето се скрило зад планината и станало тъмно. Надеждата се страхувала много от тъмното. Огледала се и видяла малка къщичка с дворче отпред. Прозорците светели тайнствено, погалени от пламъка на малка свещ. Тя почукала на вратата и зачакала. Пред нея застанало момиченце с любопитни очи. Известно време двете се изучавали с поглед.

-Много си хубава.-казало момиченцето-Тъмнината ли те уплаши?

-Да-отговорила Надеждата-Ще се намери ли малко местенце в къщичката да пренощувам? Дълго търсих брод през реката, но не намерих и нощта ме изненада. Останах сама навън, а се страхувам от тъмнината.

-Влез...малка е къщичката ни, но все ще се намери местенце и за теб.

-Благодаря ти, миличко!-и Надеждата плахо пристъпила вътре.Само да знаете колко голяма била изненадата й, когато видяла малките си лодчици наредени на поличката. „Аха...ето къде са доплували всичките приказки на брат ми, Снежният Крал.” Помислила си тя.

Къщичката наистина била много, много бедна. В нея имало само две стаи. Едната била нещо като гостна, там и блещукала свещичката, а другата най-вероянто била спалня. Около масата в малката гостна били насядали родителите на момиченцето и двама възрастни, баба и дядо. Майката четяла приказките на Снежния Крал. След всяка приказка в стаята ставало все по светло. Сякаш самите приказки били малки слънчица. Когато майката се уморила, четенето продължил бащата. И така до късно през нощта. Когато завършели някоя от призките, бабата я поставяла внимателно в дървената лодка, а дядото ги отнасял до реката и ги пускал отново да плуват. Така и другите деца имали възможност да се докоснат до вълшебните приказки на Снежния Крал.

На сутринта Надеждата станала рано, много и се искало да изненада добрите стопани. Утрото било много сдудено, а в огнището почти не била остана жар. Надеждата си припомнила, как двамата с брат си като деца играели на „разпали искрата”. Надреварвали се, за да видят, коя искра е по-светла и топла. В най-отдалечения ъгъл на огнището забелязала малка светлинка. Привела се над нея и тихичко я погалила с дъха си. Искрата трепнала за миг и се разгоряла. И защото не й се искало да буди добрите стопани, Надеждата им оставила цялата си топлина и тихичко се измъкнала навън.

Все още не знаела как ще премине през реката. Спряла на брега и се загледала в заснежения връх на брат си, близнака. От тук той изглеждал още по-висок. „Да бях птица, щях да прелетя-помислила си тя-но уви нямам криле.” Станало й тъжно и тя заплакала, а сълзите вместо да попият в реката се понесли над нея. Най-напред се появило бялото, след това жълтото...и така над реката се извила седемцветна дъга. Надеждата премила по дъгата и се озовала на така бленувания бряг. На отвъдната страна на реката се намирало царството на мъглите. Сиво-млечна феерия се носела около нея и пътят изгубил очертанията си. Надеждата погледнала нодолу и видяла една тънка като нишка мравешка пътека. По нея вървели хидяли мравчици.

-Хей...малки приятелчета, накъде сте се запътили?-попитала тя.

-Как къде? Към върха на Снежния Крал, да послушаме най-новите му приказки.-отговорили те.-Той ни е обещал да ни подари по една приказка, но не каква да е, а вълшебна, че да ни олекне товара, който мъкнем от години на гърбовете си.

-А може ли да тръгна с вас?-попитала отново Надеждата.-И аз имам нужда от вълшебна приказка, с която да прогоня Самотата от моя връх.

-Разбира се..., ама внимавай, защото пътечката ни е много тясна и се минава през стръмни скали.

Надеждата много се зарадвала, че е намерила добри приятелчета и няма да е сама по пътя към брат си. Колкото по-нагоре се изкачвали, толкова по-гъста ставала мъглата, а наоколо все по-призрачно. Надеждата била много внимателна, пристъпвала бавно в редичката на мравките. От време на време размахвала ръце като птица за да запази равновесие. Пътят бил труден и стръмен. Не щеш ли, едно малко камъче я препънало и тя полетяла надолу. Полетът й не бил дълъг...и добре, че била една огромна паяжина да го спре навреме. Надеждата била толкова уплашена, че не усетила как към нея се приближил огромен паяк.

-Какво правиш! Виж как разкъса мрежата ми!-сърдито я попитал той.

-Извинявай, ама аз съвсем не исках да падам...-изохкала Надеждата-ама съм ти много благодарна. Твоята мрежа ми спаси живота. Да си чувал нещо за Снежния Крал, към неговия връх съм тръгнала?

-Ооо...имаш още  път до върха. Изглеждаш ми добро момиче, не се страхувай от мен. Ще ти помогна да се върнеш на пътеката.- и като казал това паякът започнал да плете паяжинно въже.-Хайде тръгвай след мен по въжето.

Надеждата се изкатерила след него и стъпила отново на пътеката. От мравките нямало и следа. Тя се почувствала много самотна, но нямало как да помоли паяка да я придружи в трудния път. Няколко стъпки по нагоре мъглата изведнъж свършила. Девойката присвила очи на яркото слънце. Наоколо всичко било бяло като мляко. „Значи съм наблизо-казала си тя-още малко и ще стигна до върха.” Ослушала се и чула Ехото, което преразказвало най-новата приказка на брат й, близнака. Уловила нишката на Ехото, по която се търкаляла приказката и смело тръгнала напред. Ама още не знаела, че ще й трябва много смелост за да стигне до Снежния Крал. Преспите сняг били дълбоки и тя изведнъж пропаднала в една от тях. Погледнала нагоре, небето било далече, далече и такова красиво синьо не била виждала до сега. Започнала да вика за помощ,но гласът на Ехото бил толкова силен, че нейният глас не се чувал. И защото се намирала в безизходица, тя се заслушала в призката на Снежния Крал. Гласът му леко преправен от Ехото бил спокоен и топъл...леел се като медовина. Надеждата усетила как я унася и забравила за снега, за студа и неусетно запала.

Сънят й бил приказен. На една слънчева поляна играели деца, край тях летели пъстри пеперуди. Тя въздъхнала в съня си...още не знаела, че ще остане завинаги там, завита под студеното одеяло на бялата преспа. А Снежният Крал продължил да разказва своите приказки, не разбрал, че в една от тях е сестра му Надеждата. Той отдавна бил забравил за нея.