Постинг
26.08.2007 08:42 -
Лабиринтът
Откакто започнах да лекувам измъчените си мозъчни клетки с иглотерапия, нещата около мен се промениха. Започнах да гледам на света от друг ъгъл, по-скоро тъп и завиващ съм изправения. Странни неща взеха да ми се случват, аз станах по-висок и строен и огледало ме харесва в последно време. Понамаляха комплексите за малоценност почти до нулата, та чак започнаха да ми липсват. Толкова ми е спокойно, че и другите започнах да успокоявам. “Споко…всичко ще е наред” - ми стана обичайната реплика.
И изведнъж снощи ме пробужда една мисъл, една такава тъничка като косъм, като змийче се увила. Искам си острия ъгъл и това е, че то може ли само хубавото да виждаш? Току виж някой ми забил нож в гърба, аз му се усмихвам. В лабиринт съм попаднал. Завивам, завивам и пак съм вътре, излизане няма. Поне по една стрелка да имаше да ме насочва някак, а то само камъни, ронят се под краката ми. Ще падна, викам си и никой няма да ме открие. Погледът ми като на птица, надалеч виждам, ама като си нямам криле да литна, ей така се въртя в кръг около себе си. То хубавото на лабиринта, че поне сянка има, ама като се замисля, защо ми е на мене тая сянка. От неговата сянка, своята си не мога да видя. На призрак съм заприличал, то поне още някой да се беше излъгал да влезне, че да разширим кръга, а то само дребни животинки. Ама пазя си ги и те душица носят, внимавам да не ги настъпя. Говоря им, то като няма с кой друг…нещо като монолог се получава. Не си падам много по монолозите, ама иначе може да забравя да говоря.
По едно време под първата игла в ухото ми нещо се разшава, заболя ме. Нещо не е наред, точно тая игла с нервната ми система е свързана. Те нервите ми преди време като въжета бяха дебели, но с годините поизтъняха, позаплетоха се, провиснаха като току що прани дрехи. Та се налага да ги подпирам от време на време и нови въженца да им прикачвам, а сега в тоя лабиринт и с това змийче в главата, май нещата не отиват на добре. Поспрях се на една права, там и прави има, ама малко, колкото да отдъхнеш за минутка преди следващия завой. Една калинка ми кацна на ръката и се заразхожда, на писта за излитане, навярно съм й заприличал. Сетих се, калинките показвали посоката, ама към любимата. Аз като си нямам такава, какво ли ще ми покаже? Излетя право нагоре съм небето, посока ми показа, то аз си и я знам посоката, ама като не мога да я последвам.
Замислих се, лабиринт, лабиринт, ама и изход трябва да има. И изведнъж ми просветна, що не обърна посоката, ами ще излезна от там, от където влязох. Да, ама ми трябва остър ъгъл, а иглите не ми позволяват. Ще ги махам, викам си, то пък сега огледало ми трябва, щото не мога да си видя ушите без огледало. Точно тогава под крака ми нещо изхруска. Поглеждам-камъче, но не какво да е…, а едно такова червеничко, лъскаво. Съдбата ми го е пратила, щото и тя понякога помага, но само когато си поиска. Извадих иглите, една по една. Оглеждам се, лабиринта го няма. Само в главата ми трябва да е бил. Та сега се въртя като пумпал и друг лабиринт си търся, щото така отвън, нещо не ми е интересно. От тия остри игли свят ми се завива.
И изведнъж снощи ме пробужда една мисъл, една такава тъничка като косъм, като змийче се увила. Искам си острия ъгъл и това е, че то може ли само хубавото да виждаш? Току виж някой ми забил нож в гърба, аз му се усмихвам. В лабиринт съм попаднал. Завивам, завивам и пак съм вътре, излизане няма. Поне по една стрелка да имаше да ме насочва някак, а то само камъни, ронят се под краката ми. Ще падна, викам си и никой няма да ме открие. Погледът ми като на птица, надалеч виждам, ама като си нямам криле да литна, ей така се въртя в кръг около себе си. То хубавото на лабиринта, че поне сянка има, ама като се замисля, защо ми е на мене тая сянка. От неговата сянка, своята си не мога да видя. На призрак съм заприличал, то поне още някой да се беше излъгал да влезне, че да разширим кръга, а то само дребни животинки. Ама пазя си ги и те душица носят, внимавам да не ги настъпя. Говоря им, то като няма с кой друг…нещо като монолог се получава. Не си падам много по монолозите, ама иначе може да забравя да говоря.
По едно време под първата игла в ухото ми нещо се разшава, заболя ме. Нещо не е наред, точно тая игла с нервната ми система е свързана. Те нервите ми преди време като въжета бяха дебели, но с годините поизтъняха, позаплетоха се, провиснаха като току що прани дрехи. Та се налага да ги подпирам от време на време и нови въженца да им прикачвам, а сега в тоя лабиринт и с това змийче в главата, май нещата не отиват на добре. Поспрях се на една права, там и прави има, ама малко, колкото да отдъхнеш за минутка преди следващия завой. Една калинка ми кацна на ръката и се заразхожда, на писта за излитане, навярно съм й заприличал. Сетих се, калинките показвали посоката, ама към любимата. Аз като си нямам такава, какво ли ще ми покаже? Излетя право нагоре съм небето, посока ми показа, то аз си и я знам посоката, ама като не мога да я последвам.
Замислих се, лабиринт, лабиринт, ама и изход трябва да има. И изведнъж ми просветна, що не обърна посоката, ами ще излезна от там, от където влязох. Да, ама ми трябва остър ъгъл, а иглите не ми позволяват. Ще ги махам, викам си, то пък сега огледало ми трябва, щото не мога да си видя ушите без огледало. Точно тогава под крака ми нещо изхруска. Поглеждам-камъче, но не какво да е…, а едно такова червеничко, лъскаво. Съдбата ми го е пратила, щото и тя понякога помага, но само когато си поиска. Извадих иглите, една по една. Оглеждам се, лабиринта го няма. Само в главата ми трябва да е бил. Та сега се въртя като пумпал и друг лабиринт си търся, щото така отвън, нещо не ми е интересно. От тия остри игли свят ми се завива.
Няма коментари
