Постинг
29.05.2007 15:21 -
Нощни гари
Очакването
Загложди ме едно очакване и щото съм чувал, че очакването най-силно се усещало по гарите, тръгнах да си търся гара. Почти не си спомням как изглеждаха пустите му гари…Настаних се на една пейка и си чакам и аз не знам какво. Заспал съм, ей така в очакването си. Нещо потраква в главата ми. Трака-трак…, трака-трак… влак трябва да е, викам си. После се чу едно дълго пуххх…Спира, значи, пара някаква изпуска. Оглеждам се, никой не слиза от влака. А гарата една такава малка, прихлупена насред полето. Жива душа няма наоколо, сам съм в очакването си. Тогава си спомних, това трябва да е гарата от детството ми, че то аз няма и кога да чакам тука. Баба и дядо си замиха отдавна, а след тях и татко и мама. Мазилката оронена, прозорците счупени, а зад локомотива наредени само товарни вагони. То и затова никой не слиза…Усещам някой ме дърпа за крачола. Събуждам се, а то едно бездомно псе ми се зъби насреща. Уж беше ден, когато заспивах, а гледам една луна ми се опулила насреща, кръгла медена пита. Псето ме гледа в очите, не помръдва. Гладно трябва да е и аз съм гладен... Ще си чакаме тука да ни падне някой резен от медената пита. Нали не съм вече сам в очакването си, весело ми е. То, тази гара по-голяма ми се вижда, ама и тук влакове няма. Релсите ръждясали, тревите избуели, пущинак някакъв. Не разбирам, тук ли ми е мястото за чакане или друго трябва да си търся. То отвътре ми се насъбрало нещо много, ама си трая, нали съм от търпеливите. Започнах да броя звезди. Броя, броя, изброяване нямат. Обърках се и очите ми светнаха. Гледам и на псето светят. От очакването трябва да е. Излъчвам се навън, значи. Ами то да не взема да се изсветя целия навън от себе си, кой тогава ще остане да чака. Посъбрах се и тръгнах да си търся друга гара. Спомних си за една, голяма, с много коловози, влакове, шум, навалица и сладолед в подвижни колички. Разплакани, усмихнати, изпращащи, посрещащи, пристигащи и заминаващи. Човек до човек, яйце да хвърлиш, няма къде да падне. Такава гара ми трябва на мене, щото и очакването ми е голямо. Тъй де, ама много далеч, как да стигна до нея…Мислих, мислих дълго, то, не че ми се отдава чак толкова много мисленето. На седмия ден го измислих. Що не взема да си я нарисувам. Седнал удобно във фотьойла ще си трупам очакването, ще си го разширявам или свивам, според настроението. И каква стана тя…, накрая излезна, че мисленето било по-лесно от рисуването. Купих си бои, маслени, четки, около десет броя, платно, рамка, статив и започнах. Рисувам си аз по памет, то паметта ми от ония тесните с бели петна по края, ама взе да се разширява като се понапънах. Нещо платното малко ми се вижда, влаковете не побират, а за очакването изобщо няма място. Месец ми отне творческата дейност, а съм още по средата, на гарата покрива не съм сложил. Тя тая няма да я бъде, ами…Тръгнах да си търся художник. То в това малко градче на пръсти се броят. Заплюх си един и му викам: “Помагай! Гара ми трябва, ама не каква да е, а пълна с очакване.” А той ми се пули насреща. “Ти да не си превъртял нещо, бе човек! Те гарите са на изчезване, а и боички за очакване няма, как да ти го нарисувам.”Отчая ме, щом той не може, аз за къде съм тръгнал? Спомних си за старите филми, там гари, гари колкото искаш. Зарязах, и платно, и статив, и художник. Филм ще си правя, движение да има в очакването, че то от статика взех нещо да се схващам. Камерите скъпи и нали съм бедничък, друг вариант си избрах. Анимация ще си направя. Влизам в търсачката, програма да си намеря. Открих, сега пък преводач ми трябва, щото от езици аз много, много не отбирам. Обичлив съм и приятели много…Преведе ми я човека, ама мина още месец докато чатна, кое как е. Справих се. Анимирах си гарата, оная от спомените. Раздвижена се получи, съвсем като истинска. Покрива й-покрив, влаковете-влакове с много шум и хора…Тогава нещо ми стрелна в мислите, то май аз от търсене на гари съм забравил как се чака. Сега какво да правя с тази гаричка, дето ми се движи пред очите и очаква?! Заблуда някаква е това очакването, търпение трябва, търпение… Гарите си ги пазя, може пак да ми потрябват. То знае ли, човек кога и къде ще го тресне очакването…
Загложди ме едно очакване и щото съм чувал, че очакването най-силно се усещало по гарите, тръгнах да си търся гара. Почти не си спомням как изглеждаха пустите му гари…Настаних се на една пейка и си чакам и аз не знам какво. Заспал съм, ей така в очакването си. Нещо потраква в главата ми. Трака-трак…, трака-трак… влак трябва да е, викам си. После се чу едно дълго пуххх…Спира, значи, пара някаква изпуска. Оглеждам се, никой не слиза от влака. А гарата една такава малка, прихлупена насред полето. Жива душа няма наоколо, сам съм в очакването си. Тогава си спомних, това трябва да е гарата от детството ми, че то аз няма и кога да чакам тука. Баба и дядо си замиха отдавна, а след тях и татко и мама. Мазилката оронена, прозорците счупени, а зад локомотива наредени само товарни вагони. То и затова никой не слиза…Усещам някой ме дърпа за крачола. Събуждам се, а то едно бездомно псе ми се зъби насреща. Уж беше ден, когато заспивах, а гледам една луна ми се опулила насреща, кръгла медена пита. Псето ме гледа в очите, не помръдва. Гладно трябва да е и аз съм гладен... Ще си чакаме тука да ни падне някой резен от медената пита. Нали не съм вече сам в очакването си, весело ми е. То, тази гара по-голяма ми се вижда, ама и тук влакове няма. Релсите ръждясали, тревите избуели, пущинак някакъв. Не разбирам, тук ли ми е мястото за чакане или друго трябва да си търся. То отвътре ми се насъбрало нещо много, ама си трая, нали съм от търпеливите. Започнах да броя звезди. Броя, броя, изброяване нямат. Обърках се и очите ми светнаха. Гледам и на псето светят. От очакването трябва да е. Излъчвам се навън, значи. Ами то да не взема да се изсветя целия навън от себе си, кой тогава ще остане да чака. Посъбрах се и тръгнах да си търся друга гара. Спомних си за една, голяма, с много коловози, влакове, шум, навалица и сладолед в подвижни колички. Разплакани, усмихнати, изпращащи, посрещащи, пристигащи и заминаващи. Човек до човек, яйце да хвърлиш, няма къде да падне. Такава гара ми трябва на мене, щото и очакването ми е голямо. Тъй де, ама много далеч, как да стигна до нея…Мислих, мислих дълго, то, не че ми се отдава чак толкова много мисленето. На седмия ден го измислих. Що не взема да си я нарисувам. Седнал удобно във фотьойла ще си трупам очакването, ще си го разширявам или свивам, според настроението. И каква стана тя…, накрая излезна, че мисленето било по-лесно от рисуването. Купих си бои, маслени, четки, около десет броя, платно, рамка, статив и започнах. Рисувам си аз по памет, то паметта ми от ония тесните с бели петна по края, ама взе да се разширява като се понапънах. Нещо платното малко ми се вижда, влаковете не побират, а за очакването изобщо няма място. Месец ми отне творческата дейност, а съм още по средата, на гарата покрива не съм сложил. Тя тая няма да я бъде, ами…Тръгнах да си търся художник. То в това малко градче на пръсти се броят. Заплюх си един и му викам: “Помагай! Гара ми трябва, ама не каква да е, а пълна с очакване.” А той ми се пули насреща. “Ти да не си превъртял нещо, бе човек! Те гарите са на изчезване, а и боички за очакване няма, как да ти го нарисувам.”Отчая ме, щом той не може, аз за къде съм тръгнал? Спомних си за старите филми, там гари, гари колкото искаш. Зарязах, и платно, и статив, и художник. Филм ще си правя, движение да има в очакването, че то от статика взех нещо да се схващам. Камерите скъпи и нали съм бедничък, друг вариант си избрах. Анимация ще си направя. Влизам в търсачката, програма да си намеря. Открих, сега пък преводач ми трябва, щото от езици аз много, много не отбирам. Обичлив съм и приятели много…Преведе ми я човека, ама мина още месец докато чатна, кое как е. Справих се. Анимирах си гарата, оная от спомените. Раздвижена се получи, съвсем като истинска. Покрива й-покрив, влаковете-влакове с много шум и хора…Тогава нещо ми стрелна в мислите, то май аз от търсене на гари съм забравил как се чака. Сега какво да правя с тази гаричка, дето ми се движи пред очите и очаква?! Заблуда някаква е това очакването, търпение трябва, търпение… Гарите си ги пазя, може пак да ми потрябват. То знае ли, човек кога и къде ще го тресне очакването…
Няма коментари
