Като се съберат две илюзии, дали се получава една реалност?

Беше толкова задимено, а и от взиране очите ми се насълзиха, накрая я видях, точно същата реалност, вървеше по гредата на прозореца. Като ме видя, се спря и направи везна, ами сега, викам си, ако излети, аз дали ще мога да литна след нея. Краката ми тежат, натъпкани догоре с олово, но ясно я виждам…фокусирам я и се правя на разсеян. По едно време започна да се разделя и да пада от двете страни на гредата. Олово, не олово, хукнах да бягам срещу нея, да я подпра, за да си остане цяла, но успях да хвана само моята половинка, една такава топличка, поомачкана, сякаш се беше борила дълго със съвестта си, преди да се слее с другата илюзия. А тая няма да стане…искам си я цялата, що все на мен половинки. Втората илюзия се закачила на едно пиронче на стената, краищата й оръфани и чака да я видя. Нещо ми говори, но е толкова шумно, че не мога да я чуя. Само усещам думите й, правят ми вятър под челото. Промъквам се като котка между телата на другите реалности, за всеки случай си сложих и перука, да не ме разпознаят. Щото те и другите са алчни, ще вземат да откраднат пирончето и илюзията да изчезне. Добре, ама откъде да знам аз, че русото не ми отивало…Протягам ръце да я прегърна, а тя се дърпа, опитвам се да сваля перуката, не мога, русото така покрило естествения ми цвят, не мърда. Отнякъде духна вятър, трябва да са включили аспирацията, илюзията тръгна нагоре към решетките, а аз съм стиснал пирончето, нали ми е последната надежда. Та тогава се сетих за огледалото, тя, илюзията не ме разпознава, щото ме вижда в прав образ, я да взема да го направя аз обратен. Слагам едно огледало зад себе си и правя крачка в страни, но гледам да не изпусна пирончето. Разпозна ме, придърпвам аз втората половинка, тая, моята си, че дано да се слеят. Да, ама не…те загубили ръбчетата и ширините им не съвпадат. Взех да ги тропосвам, но съм объркал цвета на конеца, то и лампите едни такива мижави и себе си мога да объркам…Заших ги някак си, но друга реалност се получава, по-различна и не ми харесва. Губят ми се някои усещания, та тръгнах на лов да си ги събера. Реалностите ме поглеждат накриво, тоя пък що се бута между нас, няма ли си друга работа. Имам си аз, имам си, ама вие не знаете. Закърпената реалност съм я скрил под ризата си и малко ме боцка с новите си ръбчета, но ще се изгладят, ще се изгладят, няма къде отидат. Сядам аз сред тях и чакам, по жестовете се ориентирам, откъде да си набавя нови усещания. Едната дама се хванала за обицата и се прави, че слуша…слуша, ама друг път, другата се почесва по носа, пак е послъгала нещо, третата така ми се е навряла в лицето, че ми отнема цялото лично пространство. В дъното на една от масите съзирам девойче, русичко, чуди се къде да си сложи ръцете и пали цигара след цигара, така по-малко му пречат. Тука ще е, викам си, и се отправям към масата в дъното. Девойчето така се притесни, че забрави за ръцете и поаленя. Усещам под ризата ръбчетата вече не ме болят, гъделичкат ме, разхождат се по косъмчетата ми и ме карат да настръхвам и щото не знаех откъде да започна, така бурно навлезнах в личното й пространство, че тя като хамелеон започна да сменя цветовете си. Отдръпна се лекичко назад и се усмихна. Отдавна не бях срещал такъв тип жена, усмихва се едва, едва, а имам чувството, че всеки момент ще се разплаче. Направо блокирах отвсякъде, усещам втората илюзия как започва да се отдръпва, ще скъса конеца. А…не, искам си и илюзията и девойчето, място има каквото и да означава това. Ами сега, като не знам как да започна…май ще излезне, че и аз съм стеснителен. Седим си, мълчим си и си сменяме цветовете. Замъти ми се погледът…не мога да я фокусирам. Що, викам си, да не щракна момента, нали си имам фотоапарат. Така и направих…два момента запечатах, единият в близък план, другият в далечен. Гледам далечния, тя е, същото красиво девойче, гледам близкия, не е тя... Замислих се, фотоапаратът ли лъже, или очите ми? Има нещо нередно в цялата ситуация, май блендата на очите ми се е свила и перспективата е по различна. Виждам само това, което усещам. Закърпената илюзия ме подръпва по косъмчетата да си ходим, намерила си половинката и не иска вече нови девойчета.

 Измъквам се от задимената бърлога, белезите на закърпената реалност розовеят под ризата ми, като цикатрикси след тежка операция, ама нея си искам и това е. Приближавам кофите за боклук, а там два бездомни песа пазят територия. Не знаят, че и аз съм гладен, но не за храна, а за усещания. Едното надуши новата реалност и заскимтя, размаха опашка, харесва му значи. То тя и на мен ми харесва, само дето си нямам лазер да й залича белезите. Втората илюзия нещо ми се дърпа, липсвало й пирончето, а аз, в навалицата, бях забравил да го взема. Та затова сега се ровя в кофите, пиронче търся. Другият пес изръмжа и ми се озъби…ма то едни зъби, по скоро, каквото беше останало от тях. Иска да ми каже, махай се от тук, другаде си търси това дето го няма. Извадих фотоапарата да си ги щракна за спомен. Уплаши ги светкавицата, та им запечатах само опашките. Порових още малко, а от пирончето няма и следа.

 Тръгвам, и аз не знам накъде, или както се пее в една песен: Накъдето ми видят очите…, а те моите в последно време виждат само носа ми и закърпената реалност, дето си я нося под ризата. Притискам я силно към сърцето си, за да не я изгубя и тя нещо се кротна, не шава. А така…викам си, да не е умряла, щом не я усещам. Заболя ме и приседнах на един камък край пътя. Камъкът, студен, и на мен ми е студено, но не от студа, а защото си убих закърпените илюзии. Не умувах много-много какво да правя…нали съм си умен, ще й правя изкуствено дишане, уста в уста, пък може и да живне. Тя, милата, така изстинала, само ръбчетата й топли. То на камъка няма да стане, ами да взема да потърся тревичка…Прегърнах я, искам да й кажа колко много я обичам, но думите ми се заклещили някъде в гърлото, не излизат. Протягам ръка да я погаля, ама нали стана реалност, на дама ми се прави. Щом така й се иска, ще си помъчим тогава, понякога и в мълчанието се ражда истината. Лежим си така, мълчим си, а аз нещо не разбирам илюзия ли е това или реалност?!

  Отнякъде задуха вятър, влезна под ризата ми и новата ми реалност нещо се размърда. Нали вече е истинска, а и е от женски род, непостоянна е, променя се... Вятърът разбута облаците, че като пекна едно слънце, стопли ме. Пипам под ризата, реалността я няма, литнала след вятъра. Поглеждам към небето, а тя се скрила зад един облак и ми праща въздушни целувки. От ръбчетата й и следа няма, и станала една такава - шареничка, на хвърчило ми прилича. Оглеждам се, стъпил съм върху конеца, онзи белия, дето й съшивах ръбчетата. Тя още не знае, усмихва ми се от високото. Подръпвам лекичко конеца, и тя изгуби равновесие. Дърпам по-силно и тя се раздели на две, моята илюзия започна да пада надолу, а другата си остана горе, закачена на облака. Навярно, като съм шил повечето бодове, през моята са минавали.

 Разпадна ми се реалността, сигурно така е трябвало и аз си останах с илюзията, моята си. Чак тогава разбрах, тя, другата илюзия, най-вероятно е била съставена от други две половинки. Как не съм я усетил, затова така се е дърпала, ама и аз…не та не. Сега си търся друга илюзия-цяла, та като я прибавя към моята да се получи истинска реалност.

  Тръгнах да обикалям в мрежата. Разплитам плета, а пръчките се чупят…, ама и аз съм упорит, продължавам, все някоя ще оцелее. Накрая реших, то иначе не съм най-решителните, да убия илюзията, тая, моята си. Започнах да я разрязвам с ножички, а сърцето ми плаче. Зачервих се, после посинях, плъзнах се по острието на ножичките и в главата ми стана необичайно тихо. Гледам и мрежата замлъкнала…Докато съм рязал илюзията, съм резнал и част от усещанията си. По-късно разбрах, всичко си е на мястото, само слухът ми липсва, оглушал съм. Настаних се удобно в тишината си и зачаках да се случи още нещо. Илюзията полегнала в краката ми, на разглобен пъзел прилича, а ръцете ми - на увехнали маргаритки. Листенцата им капят върху пъзела и запълват празнините.

Зад прозореца два облака си определили среща и бурно се прегръщат, от ласките им светлина се стича по стъклото. Заспал съм, то нали ми е тихо като не чувам. Сънувам път, от двете му страни слънчогледи. Трябва да е било към обед, щото всичките гледаха нагоре. Поглеждам и аз, вместо слънце сред синьото - онази втората илюзия, съвсем пожълтяла, а лицето й, цялото в ситни бръчици. Много трябва да е страдала милата там горе самичка, щом и на слънце се е престорила. Вървя си аз и изведнъж стана тъмно, а на небето се появи моята илюзия в лунна премяна, бърза слънцето да догони. Лицето й - огнено, кръгло и една дълбока бръчка между веждите, дълбае ли дълбае. Поглеждам надолу, нали уж беше разглобен пъзел в краката ми. Тогава чух тътена и се събудих. Нещо ме гъделичка по гърдите, а тя илюзията сглобила си пъзела и…хоп под ризата ми. Навън облаците влюбено се целуват и от любовта им едри сълзи капят, а радостните им възгласи трябва да е бил тътенът. Илюзията потрепва под бялата ми риза, а на мен пръстите ми пълни с усещания.

 Останах си с моята илюзия, а и защо ми е тая реалност, щом толкова боли от нея. Остарявам, а илюзията не се променя, все си е същата, красива и млада. Топли ме в студените нощи, а аз нещо започнах да се влюбвам в нея.