Тази  пролет  орехът  не разпъпи. Огромната му корона заприлича на сборище от вещици с дълги, криви пръсти. Стволът му се наклони, сякаш искаше да докосне земята и да се прибере в корените си. Стана опасно да се стои около него. Дори  птиците, които гнездяха до миналато лято в короната му го заобикаляха.

    -Няма да го бъде, тате!-обади се Николай, който бе кръстен на дядо си Никола.-Знам, че ти е скъп спомен от дядо, но ако го оставим, има опасност и за децата, и за градината.

    -Знам, знам...-отговори  замислено  Константин.-Мъчно ми е за него, но явно дядо ти така е решил. Знаеш ли, че точно днес се навъшват 30 години от смъртта му? И орехът тъгува за него...

    -Ами, ще започвам тогава, а ти се прибирай, ако имам нужда от помощ ще те извикам.

    -Добре, добре. Само да го погледам още малко и се прибирам. Поне зимата ще имаме с какво да се топлим.

    След малко забръмча електирическият трион. Николай застанал точно зад гърбицата на ореха сръчно го разряза. Но не бяха нужни много усилия, след първия срез в кората, дървото политна към пръстта. Сякаш отдавна бе чакало точно това да му се случи. Сърцевината му бе изгнила. Константин, който наблюдаваше отдалеч се отнесе в спомените.

    Откакто се помнеше, орехът  беше в градината. В началото малко, хилаво дръвче, после израстна, сянката му стана плътна. Точно там обичаше да посяда в летните горещини. На най-долния клон беше вързана люлка, неговата люлка. Баща му я направи преди години, когато беше пет, шест годишно момченце. Колко много весел смях беше видяла тя, от него, от сина му и после от внуците. В короната му гнездяха птици и орехът, сякаш пееше с тях, от ранна утрин до късно вечер. А какви вкусни баклави и тиквеници умееше да прави жена му Нана.

    Една сълза скришом се търкулна по скулата на Коста и го парна по дланта. „Е, няма го вече.-помислили си той.-Дано душите им се срещнат, неговата и на тате, някъде горе.” Погледна към голямото дърво, което бе полегнало насред  градината.

   Годината беше 1952. На Никола му се беше родил син. В селото си имаше традиция, с раждането на първия син трябва да засадиш дърво. Той дълго се чудеше какво да е дървото и накрая реши-орех. По-дълго живее, а и сянката му е добра през лятото, и плод дава. Засади го в края на градината, до ъгъла, че да не пречи на посевите.

    -Хайде, тате, ела да помогнеш да го окастрим и приберем дървата за зимата.-чу се гласът на Николай.

    -Идвам!-Коста взе две брадви и се упъти към ореха.

нямате общо с рекламата на луканка, обаче с усмивка ми намигна орехът ви:)

на 03 юли се навършиха 30 години от смъртта на татко, а орехът отдавна го няма...но това е друга история. Всъщност преплетох две истории, едната от които ми бе разказана...и малко въображение.

Хубав ден!:)

Добър фрагмент,изпълнен с много съвпадения....и мъничко тъга.

Весели дни !!! Желая успехи със серията
"орехи"