Постинг
05.02.2009 07:54 -
Дупката
Седнала съм на ръба и си клатя краката. Изобщо не се замислям, че мога да падна. Откакто се взирам в черното и дъно, почти забравям да говоря. На въпросите отговарям с простичкото-ъхъ или тцъ, а ако случайно нещо се обърка вмъквам и едно-опс. Чувствам как обеднява речникът ми и не ми е комфортно тук, ама си трая.
То на мен търпение ми дай, на това най-много нося. Очаквам случването, макар да съм убедена, че докато съм в периода на очакването, нищо няма да се случи. Оглеждам ръба, ръб като ръб, само че при мен е леко плисиран, огънат по странен начин и не ми дава падна. Веднъж опитах да достигна дъното, ама се заплетох в една гънка и тя ме върна обратно. Така, че вече знам няма да падна, но ми е криво. Имах един приятел, той понякога сядаше от отсрещната страна на дупката, но му стана скучно и си отиде. Има нещо много приятно в клатенето на краката, унася те. Понякога дочувам спирачките на колите, от страх да не паднат в дупката я заобикалят. Аз не искам да я заобиколя, но не ми достигат сили да я прескоча. Не че не съм опитвала това със засилването. Правя го като добър скачач на троен скок. В засилването ми е силата, за по нататък карам по инерция. По дъното има нещо блестящо, привлича те. Ако вземеш бинокъл ще видиш, че това са малки камъчета. Всички ония камъчета, които някога са ме препъвали ги хвърлям в дупката. Очаквам някой ден да се запълни, за да премина от другата страна. Но разбирам, че колкото по я пълня, тя става по-дълбока. Въздишам и се надявам някой да ме намери и издърпа от ръба. Защото не е страшна дупката, страшен е ръбът. То е като да се заклещиш на някоя врата, нито си вътре, нито си вън. Аз и без това не знам къде искам да съм. Затова си седя на ръба и си клатя краката. Така и не се научих да моля за помощ. Може би, ако извикам достатъчно силно ще се появи някой, но знам ще му доскучае и ще си тръгне. При мен е така, всички си тръгват, когато разберат, че мога да ги завлека в дупката. На никой не съм казала, че всъщност в нея не може да се падне.
То на мен търпение ми дай, на това най-много нося. Очаквам случването, макар да съм убедена, че докато съм в периода на очакването, нищо няма да се случи. Оглеждам ръба, ръб като ръб, само че при мен е леко плисиран, огънат по странен начин и не ми дава падна. Веднъж опитах да достигна дъното, ама се заплетох в една гънка и тя ме върна обратно. Така, че вече знам няма да падна, но ми е криво. Имах един приятел, той понякога сядаше от отсрещната страна на дупката, но му стана скучно и си отиде. Има нещо много приятно в клатенето на краката, унася те. Понякога дочувам спирачките на колите, от страх да не паднат в дупката я заобикалят. Аз не искам да я заобиколя, но не ми достигат сили да я прескоча. Не че не съм опитвала това със засилването. Правя го като добър скачач на троен скок. В засилването ми е силата, за по нататък карам по инерция. По дъното има нещо блестящо, привлича те. Ако вземеш бинокъл ще видиш, че това са малки камъчета. Всички ония камъчета, които някога са ме препъвали ги хвърлям в дупката. Очаквам някой ден да се запълни, за да премина от другата страна. Но разбирам, че колкото по я пълня, тя става по-дълбока. Въздишам и се надявам някой да ме намери и издърпа от ръба. Защото не е страшна дупката, страшен е ръбът. То е като да се заклещиш на някоя врата, нито си вътре, нито си вън. Аз и без това не знам къде искам да съм. Затова си седя на ръба и си клатя краката. Така и не се научих да моля за помощ. Може би, ако извикам достатъчно силно ще се появи някой, но знам ще му доскучае и ще си тръгне. При мен е така, всички си тръгват, когато разберат, че мога да ги завлека в дупката. На никой не съм казала, че всъщност в нея не може да се падне.
Няма коментари
